ЗА РАЗПАДА НА МОДЪРН ТОКИНГ ОТ КНИГАТА НА ТОМАС АДНЕРС – „100% АНДЕРС”

Вече няколко месеца това витаеше във въздуха. Някаква взривоопасна смес от отвращение, пренебрегвания, недоволства, желание за самореализация. Никой от нас двамата не желаеше да обсъди създалата се ситуация, за да не провокира взрив. Аз се подготвих да отида от Берлин в Рощок, където в тази юнска вечер на 2003 година трябваше да се състои концерта, който да открие нашето турне на албума „Универс”. Както често това се случваше в в областта на стомаха се появи неприятно чувство. На мен ми ставаше наистина лошо, когато започвах да мисля за Дитер. С жена ми Клаудия се настанихме в нашия любим хотел „Адлон” в Берлин. Моят шофьор ме взе и с дружелюбен и пълен с уважение поздрав се обърна към мен: „Добър ден, господин Андерс” и после ми отвори вратата на лимузината. Клаудия остана в хотела. Тя вече много пъти бе наблюдавала нашите концерти и не изпитваше особено желание да се срещне с Дитер Болен. Всеки път преди началото на концерта нашето общуване се ограничаваше до все едни и същи заучени фрази, произнесени от вежливост. След края на концерта Дитер като всеки път, даже не проговори с нас. И така, аз седях сам в лимузината и всичко, което се бе случило в последните месеци, минаваше през главата ми, като пейзажи прелитащи от дясно и от ляво на пътя.
Мен ме измъчваха все едни и същи въпроси: „Защо нашите отношения с Дитер отново достигнаха до тази нулева точка, както това се случи в 1987 г., когато Модърн Токинг се разпадна за първи път?” Краят ще настъпи, но никой не знае кога! Добре! Ние станахме възрастни и повече зрели, отколкото в 80-те и можехме да се справим със ситуацията и да поговорим един с друг като двама възрастни мъже. Но ние просто не можехме да го направим! Ние с Дитер така и не се научихме разумно да общуваме един с друг. Сега, когато краят беше окончателно предрешен, ние и двамата се бояхме да нанесем на Модърн Токинг окончателния смъртен удар. Това не се отдава лесно.

Кое стана причина за цялата тази „кал”, кой е виновен за това? От момента, когато Дитер стана член на журито на „Германия търси суперзвезда” и появата на неговата книга „Нищо друго, освен истината”, която стана номер 1 в списъка на бестселърите в Германия, той изгуби желание да работи с мен и за Модърн Токинг. Аз усещах това. Дитер е устроен просто, като човек. Вероятно е съобразил: „Защо да деля пари  с някой още, когато всичко може да бъде само за мен. Защо му е да се приспособи към партньора на сцената, когато той и сам е като патриарх, гледайки отвисоко и можейки сам да решава много неща. В израстването има един прекрасен момент – жизнения опит, който придобиваш. Ти вече не пренебрегваш малките знаци на съдбата, които в младостта си просто не забелязваш. В същото време аз познавах Дитер из основи. И точно затова знаех, че ни предстои да преживеем голям взрив и заедно с това да сложим край на Модърн Токинг, като дует.

През есента на 2002 година Модърн Токинг за първи път поканиха да изнесе концерти в Ню Йорк и Атлантик Сити. Това беше неочаквано! Разбира се, ние ежегодно давахме много концерти в Европа в рамките на турне или в лични гала-шоута, но в Америка - никога. Аз бях почти уверен, че Дитер ще бъде във възторг и веднага щесе свърже с приятелите си от списание „Билд”, за да се похвали: „Ей, това е така неочаквано! Сега и в САЩ ще бъда! Но аз много силно грешах!  Поканата ние получихме чрез нашата Букингска агенция Lutz-Rainer Seidel от Берлин, която организираше нашите участия. Мениджърът й Лутц имаше право да подпише договор от наше име, но от уважителни съображения се презастраховаше винаги, като първо изпращаше до нас двамата факс. Един факс той изпратил на Дитер, а друг на мен и ние  обикновено заверявахме своите подписи и му ги връщахме. Когато пристигна поканата от САЩ, Дитер ме заговори за това при една наша среща: „Слушай, Томас, как ти се струва това?” „Това наистина е неочаквано?” „Аз си мислех същото. Наистина, аз нямам време- ти знаеш, трябва да присъствам в журито на „Германия търси суперзвезда”, а също така трябва да пиша и нов албум за Модърн Токинг, както ида  продуцирам победителя на „Германия търси суперзвезда”. Можем ли да отложим това за февруари?? „Да, за мен това не е проблем” – казах аз, „Но ти вече знаеш, че ние отдавна мечтаем да гастролираме в САЩ. Длъжни сме да не изпускаме този шанс. Аз ще поговоря с Лутц. Може би ще може да премести датата на гастролите през февруари 2003.”

След известно време до нас достигна нова покана от САЩ. В същите тези градове, но през февруари. Лутц отново ни изпрати два факса за потвърждение. След няколко дни Дитер дал отговор: „Аз не мога. Дитер Болен.” Аха, какво означава това? Аз се развълнувах. Отново се появи това щекотливо чувство в стомаха. Аз твърде добре познавах Дитер, и разбирах: той никога няма да се откаже от сделка, ако няма в предвид по-голям вариант в запас. Още не мога така просто да се примиря с неговия отказ. Взех телефона и набрах Гетц Кизо, който беше наш общ адвокат отговарящ за делата на Модърн Токинг, а също така бивш шеф на Дитер. Но повече за това по-късно. Гетц винаги е бил посредник между нас двамата. Когато Дитер е залюлян толкова високо и никой не може да го свали, Гетц взе всичко в ръцети си и ме помоли да му обясня тази сложна ситуация. Аз му разказах за цялата история с Америка. Аз нямах нищо против това Дитер да продуцира „Германия търси суперзвезда” или да илюстрира своя живот във вид на анимационен филм, но аз бях против това, че Модърн Токинг и аз бяхме изоставени на произвола на съдбата. Попитах Гетц какво да направя. Защото аз обичам да концертирам и в края на краищата, аз заработвам пари от това. „Сега аз се отказвам от гастролиране за втори път. Какъв алтернативен срок тогава може да бъде предложен?” – попитах аз Гетц. „Не мога да ти отговора!” – беше неговият кратък отговор. „Но аз не мога да чакам до като на Дитер отново му дойде желание да концертира с Модърн Токинг!” – отговорих аз. Отговорът на Гетц никога няма да забравя: „Томас, искам да ти кажа един добър съвет: вземи всичко, което можеш да получиш!” И този съвет за мен означаваше само едно „Великият маестро” имаше голямо желание да работи с Модърн Токинг, но той просто не занеше, как можеше в своя полза лично да използва медиите.
След това аз изпратих на Дитер факс, че не разбирам неговия отказ и като алтернативен вариант мога да предложа да опитаме да пренесем датите на концертите през май. Също така му казах, че аз мога да проведа концертите и сам. От Дитер аз не получих нито един отговор.

Между това Лутц Райнер Зайдел отново се свързал с агенцията в САЩ Лутц обяснил, че Дитер не дава съгласието си за концерти в САЩ. Неговият отговор все пак след толкова много години предизвиква усмивка в мен: „Но, нека тогава Томас Андерс да концертира без своя китарист!” След две седмици аз разбрах от трети лица уликата. Дитер дълго преди това бил планирал турне с финалистите на „Германия търси суперзвезда” в май 2003 г. и затова той нямаше време да концертира с Модърн Токинг. Аз веднага позвъних на Лутц и казах: „Подпиши договорите за концертиране в САЩ. Аз ще направя това сам.”

Примерно след 2 часа и половина ние пристигнахме в Рощок и се установихме пред концертната зала. Аз се отправих веднага към гардеробната. Аз не знаех, там ли беше вече Дитер. Нямах ни най-малко желание да се поздравя с неговия екип – ни най-малко. Казах само:”Привет!” на музикантите и ние започнахме да се приготвяме за  шоуто. Първия концерт от турнето винаги се отличава от останалите, защото програмата още не е отработена стопроцентово, ще се изпълняват нови песни, чувстваш голяма нервност, което е обичайно.

В това време Дитер дойде със своята  тогавашна съпруга Естефания, чието истинско име е Ингрид Штефани. Ние си кимнахме един на друг. Няколко минути до началото на концерта Дитер ме повика в неговата гримьорна и аз почувствах, че той е раздразнен. Ние стояхме един против друг. Той недоволно ме погледна и попита: „Ти си гастролирал в Америка?” „Моля те, не давай вид, че ти не знаеш за това. Защото това е станало преди няколко седмици” – отговорих аз.  „Това, което трябва да ти е ясно, изсъска той - аз ти забранявам да изпълняваш песни на Модърн Токинг”  „Ти не можеш да ми забраниш това” – рязко отговорих аз.  „Не мога ли?! Аз ти забранявам да пееш моите песни пред публика. /Аха,помислих си аз, това все още ли са твои тези песни/ Аз съм продуцент и техен автор.”  Приятелите ми знаят, колко самодоволен ставам, когато някой започне да става нагъл. Отговорих му с ледена усмивка: „Да ми забрани може само звукозаписната компания, защото тя притежава правата на песните. И ако дори им направя нов аранжимент, ти нищо не можеш да предявиш към мен. Ти добре знаеш това, както и аз.”  Дори и той да отразява в своята книга, че е бил абсолютно спокоен, за този момент, той просто изкипя от ярост и завика: „Ние ще видим това!” „В допълнение на това – казах аз – считам просто за „забележителен” този факт, че сме принудени да излезем на сцената с такова настроение на нашия първи концерт от турнето.” „Не ми пука от това!” „Ясно, на теб ти пука, както и на всички. Но главното, е че ти отново изкарваш на показ твоето завишено его. Ти си бил и ще си останеш „задник”!” След тези думи аз се обърнах и го оставих сам. Отидох в своята гримьорна абсолютно разстроен. В края на краищата какъв долен и егоистичен тип е този Болен!

Нашето шоу откри победителя на „Германия търси суперзвезда” Александър Клаус. Излишно е да казвам, че не ми беше съобщено по рано за това. На мен не ми достави удоволствие това, че публиката го освиркваше. Феновете очакваха нас. А аз седях в моята гримьорна и разбирах, че настъпват последните минути на Модърн Токинг. Бях радостен, че Клаудия не присъствуваше на това. Като че ли тя имаше предчувствие, че в тази вечер ще бъде закрита голяма глава от историята на музиката и едновременно  важна в моя живот. Ако Клаудия беше тук, ние щяхме да седим с уморени глави и да се опитваме да разберем поведението на Дитер, както често това се случваше в предните години.Клаудия още веднъж щеше да бъде „заредена” с детинското поведение на дребнавия Болен. Не, добре, че всичко си беше така, както бе в действителност.

Концерта започна с инструментално въведение. Ние с Дитер стояхме на сцената и не се поглеждахме един в друг. Още 10 секунди, 9,8…. Напред!  9000 ликуващи фенове , възторжени лица, бурни аплодисменти и превъзбудено настроение. Щастието на нищо не подозиращите. Шоуто продължаваше. Благодарение на моята дисциплина и професионализъм, за щастие не предизвиках толкова проблеми и разногласия. Всичко, което за мен има стойност, когато съм на сцената  е публиката.  В края на краищата, тези хора седмици наред са очаквали този концерт. Те са заплатили голяма цена за билет и са положили големи усилия да присъствуват. Това е нужно да бъде оценено и аз се старая да направя така, че този ден да стане за тях незабравим. За публиката в Рощок той стана незабравим, в негативен план. „Драги фенове” – извика Дитер в разгара на шоуто, аз съм длъжен да ви кажа, че от днешния ден Модърн Токинг повече няма да съществува!” Избухна бомба. Всички се чувстваха, като в силна гръмотевична буря. Хората гледат към небето, поглеждат мълнията и … след известно закъснение се разнася ударът на гърма. На мен даже ми се стори, че много в първите секунди повярваха, че Дитер се шегува. Това бяха секунди, необходими на мозъка, за да приеме информацията пристигнала по пътя от ушната  мида до нервните влакна и да разберат всичко. Всичко! Стоп! Край!  Разстроените фенове продължаваха да вият, в много от тях се появиха сълзи в очите. Аз стоях на сцената и мислех за това, как цинично се държи Дитер. На него му е съвършенно безразлично, че нашето турне току що започна. Безразлично, затова, че в близките две седмици нас очакваха да ни видят още 50 000 души, нашите поклонници очакваха нас! Той не се съобрази с музикантите, с техниците, с помощниците, с организаторите. За Дитер имаше значение само неговото лично мнение. Може би той беше обиден за моето заминаване в САЩ. Той се държеше като малко детенце. Аз вече успях добре да разбера това.
Около полунощ аз стоях в лимузината с моя шофьор по пътя за хотел „Адлон”.  Взех мобилния телефон и набрах номера на Клаудия. „Как мина всичко?” – попита тя. „9000 души обхванати от лудост!” – отговорих аз. „Как се държеше днес Дитер?” – поиска да разбере тя. „Той вече обяви краят на Модърн Токинг” на сцената” – спокойно отговорих аз. „Какво?!” – внезапно се доразбуди тя. Гласът й звучеше смаяно. „Да, всичко свърши” – отговорих аз.
Нито Клаудия, нито аз не можехме да нарушим настъпилата тишина между нас по телефона. Бяхме шокирани. Не, не за това, че Модърн Токинг повече няма да съществува. Затова, че сега вече ние бяхме свободни. Повече никакъв „Господин Променливо Настроение”. Никакво суетене зад гърба ми , когато бях длъжен да се опасявам, че той се опитва да ме изкара, че търся много пари за себе си. Никакъв страх, че  ще ме изкара,че се опитвам да се изкарам в най-добрата светлина. Аз не изпитвах чувство на разочарование, ние можехме най-накрая дълбоко да си отдъхнем. И аз отново мога да бъда самият себе си.

След концерта в Рощок бяха запланирани няколко почивни дни по време на турнето. Аз запазих за себе си и семейството си билети от Берлин до Майорка, за да посетя приятели. Аз исках по цял ден да се пека на слънце докато продължи турнето. Планът беше такъв: нито дума за проблемите. Медиите отреагираха мигновено: „Модърн Токинг” повече не съществува!” „Дитер Болен сложи край на Модърн Токинг”, „Томас Андерс и Дитер Болен се разделиха за втори път”…и така нататък, с големи букви по всички вестници. Моят мобилен телефон започна да звъни непрекъснато. Безкрайни интервюта и обсъждания с моето ръководство от звукозаписната компания.  За разлика от нашия първи разпад през 1987 година, когато аз „отидох в сянка”, като ранен елен от ловец, сега аз бях готов за бой. Използвах медиините възможности и заех защитна позиция. Аз обясних, че Дитер избра неправилно време за разпада, че не се е съобразил с желанията и надеждите на  поклонниците. Аз заявих, че съм готов въпреки всички разногласия с Дитер да довърша турнето до край. Без „ако” и „но”.

Както след това разбрах, той счита, че моите концерти в Америка са били прекалено насилие над феновете и е трябвало да бъдат добре обмислени. Но в крайна сметка му дотежало. Аз си спомних цитата на Гьотц Кизо: „Как мога да разбера какво си мисля, ако не мога да чуя това което казвам.”
Звукозаписната компания и организаторите на концерта поискаха ние с Дитер да проведем последния концерт на 23 юни в Берлин. Разбира се, аз се съгласих. Поне отчасти, защото така ще мога отчасти да им върна онова, което така грубо им беше отнето.

23 юни в първата половина на деня аз с Клаудия отпътувах с няколко приятели от Франкфурт в Берлин с 1000 мисли, които възникваха в главата ми. Какво ще стане тази вечер? Какви оръжия ще извади Дитер на сцената? Нормално, очи в очи или отново ще измисли някаква гадост, ща се усмихва надменно в камерите и ще ме прави на идиот?

По пътя за Wuhlheide, където трябваше да се състои концертът, аз бях напълно потопен в мислите си. Много познато е това чувство, което изпитваш по пътя към неприятното и неизвестното. От една страна, ми се искаше, пътят да бъде много дълъг, а от друга, по скоро всичко да свърши. Зад кулисите цареше мирна обстановка. Ако там бяха мои приятели или някои от хората на Дитер те се стараеха да се избегнат един от друг. А ако все пак се срещнеха, то учтиво си кимваха и бързо се отдалечаваха. Шефовете на звукозаписната компания се молеха, да не стане скандал, така, както в понеделника, след нашия последен съвместен концерт. Трябваше да започнат продажбите на албума „Best of”. А раздорът винаги е лош продавач.

И отново, без да бъда уведомен на сцената излезе „продукта” на Дитер Болен – Ивонна Каттерфелд. Но нея я чакаше същата съдба, както и Александър Клаус в Рощок – публиката освиркваше Ивонна.  

Нервите на поклонниците бяха на краен предел. Във въздуха витаеше лека тъга. В очите се четеше въпросът: „Защо?” Интуитивно всички знаеха отговора. На мен ми е трудно да си спомня всички моменти от този концерт. Дитер и аз облякохме традиционните усмивки, като солисти на Модърн Токинг и не се обръщахме един към друг на сцената. Обръщенията към публиката между песните звучаха както винаги весело. Ние се опитвахме да подобрим настроенето на поклонниците със всяка поредна фраза. Но тази вечер никой не посмя да се смее. Аз много силно почувствах публиката. 16 000 души, които пяха с нас всички песни, неистово ликуваха и с всяка изпята песен се оказвахме по близо до края.

На всички наши концерти през тези години ние в края пеехме на бис „You’re my heart, you’re my soul”. Тази песен много я обичат. Нито “Cheri,chery lady”, нито „Brother Louie”, нито „You are not alone” – хората очакваха да чуят „You’re my heart, you’re my soul”. Дитер знаеше това. Последният концерт завърши. Ние си тръгнахме. Даже в тази ситуация той не се опита да надскочи себе си и да направи нещо хубаво в крайна сметка. Когато концертът почти завърши беше запланувано, че след  “Cheri,chery lady” ние трябваше да излезем от сцената, а след това да се върнем и да изпеем „You’re my heart, you’re my soul”. До последния момент не разбрах, беше ли така планирано или нервите на Дитер се оказаха не толкова силни, както той се опитваше да покаже. Последните ноти на Шери, шери лейди още не бяха отзвучали, как Дитер обявил „You’re my heart, you’re my soul”. Аз си казах: това е лошо. Как да спася ситуацията? Защото ние бяхме длъжни да излезем на бис. Това е нашият последен концерт, всичко трябваше да завърши добре. Музиката засвири… Аз запях, както правеха това стотици пъти. Можете да ме разбудите посред нощ и аз превъзходно ще изпея тази песен. Докато пеех, мислено желаех решението на проблемите, но не намерих. Цялата песен беше изпята! Аплодисменти, още веднъж аплодисменти,ликуване, издигнати нагоре ръце, сълзи в очите на стотици поклонници и  желание да пеем „на бис”. Аз се покланях и мислех, как да спася положението. А къде беше Дитер? Аз погледнах надясно, след това наляво към музикантите. Него вече го нямаше. Аз безпомощно погледнах назад към организаторите и всред суетящите се техници и работници на сцената видях отдалечаващия се Дитер. Той седна в лимузината и отпътува. Боже! Що за жалък край! Наистина жалък край на дуета, който пише историята на музиката!

Нощта беше за мен дълга. Клаудия, моите приятели и шефът на музикалното издателство Майк Велер празнуваха в „Адлон” В Берлин. На мен, като представител на групата връчиха златен диск за албума „Universe”. Ние празнувахме! Но, не краят на Модърн Токинг, а грандиозният успех на Модърн Токинг и началото на новия етап в живота.

«Дами и господа, приветствувам вас на борда на самолета Ибиц –Берлин, и ви пожелавам приятен полет» - звучеше  съвета на говорителите.Аз летях за Ибиц със своето семейство, ние отпочиваме там всяко лято. Настъпи денят след последния концерт на Модърн Токниг.
 

На мен спешно ми беше нужен отпуск. Просто нищо да не правя~ Просто да живея…Дългата нощ положи своя отпечатък, аз много бях уморен. Очите ми бяха затворени, аз мислех за събитията от последните месеци и години в своя живот. И когато самолетът излетя във въздуха, аз заспах и започнах да мечтая.